Танцуващият с индианци понтифекс
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg
В шеметния новинарски поток препускат фотоси на какво ли не. Те избухват пред очите с пъстрите си цветове и бързо отстъпват обратно, с цел да отворят място на нови припламвания. Така и оня ден, до момента в който прехвърлях новините, пред очите ми припламна фотография на папа Франциск с индиански пера на главата. Беше толкоз извънредно, че в началото не отразих видяното с цялата му съвестност и то изчезна под идващите фотоси. После обаче се замислих и се върнах да го потърся. Когато го открих, в началото взех решение, че става дума за блудкав монтаж. Но, не. Истина било.
Както оповестяват от Ватикана, от 24 до 30 юли папа Франциск е на посещаване в Канада да моли амнистия от локалното население за някакви неща. Там той в действителност се оставил да го снимат с индиански пера на главата, види се, като един от изразите на откровеното му смирение.
Всъщност тези „ някакви неща “ са много съществени. Става дума за разкрития в система от интернатни учебни заведения за индианци с присъединяване и на католическата черква, просъществували повече от век.
Конфедерацията Доминион Канада е основана през 1867, две години преди Първия Ватикански събор, който прогласи новия догмат за непогрешимостта на папата. През 1876 - годината на Априлското въстание- Канада към този момент обнародва Закона за индианците, който визира така наречен „ първи нации “. Първите нации са към 4% от популацията на страната и се състоят от индианците, метисите (деца на индианци и бели заселници, живеещи като индианци) и инуитите, наричани до неотдавна „ ескимоси “. Според философията, изразена от този закон, „ първите нации “ не са пълноценни хора и към тях би трябвало да се приложат по-специални мероприятия за интеграцията и вероятно асимилацията им. Едно от тези мероприятия е основаването на интернати, където децата на „ първите нации “ се отделят от тяхната културна и фамилна среда, възпитават се в духа на европейската цивилизация и се приготвят за обслужващи и нискоквалифицирани специалности.
За повече от век са основани и са работили 139 такива интерната, през които са минали 150 000 малолетни. Първото такова учебно заведение е намерено през 1831 – надалеч преди основаването на самата Канада, – а последното е закрито през 1996. Половината са свързани с католическата черква, по тази причина и папата през днешния ден е с пера на главата.
Когато идват новите демократични времена, стартират да излизат и безобразията в интернатите за индиански деца и надлежно да се натрупа резонното отвращение от тях. Установява се, че отношението към децата постоянно е било повърхностно и даже грубо. С оскъдните средства се е злоупотребявало, което е обричало възпитаниците на апетит и заболявания. Смъртността е била висока, най-много от туберкулоза. По чисто финансови съображения телата на умрелите деца не са били връщани на фамилиите им, а са ги погребвали в безименни гробове. Досега са изследвани над 3000 такива погребения.
В резултат от зародилото публично въодушевление, през 1991 се основава „ Кралска комисия за коренното население “, която след пет години усилена работа разгласява отчет (1996), който отприщва вълна от правосъдни каузи против страната, институциите и църквите. През 2005 се стига до „ Споразумение за индианските интернатни учебни заведения “, което пък довежда до основаването на „ Канадска комисия за истина и помиряване “ през 2008. През 2015 тази комисия показва отчет с 94 рекомендации, свързани със положението на коренното население. С тези рекомендации се заема следващата тематична организация – „ Национален център за истина и помиряване ", основан към университета на Манитоба.
Натрупаният вследствие на всички тези действия публичен яд се насочва и към католическата черква. Извиненията на католиците към „ първите нации “ стартират още през 1991 дружно със основаването на Кралската комисия за коренното население. Именно до нея през 1993 Комисията за правдивост и мир към Епископската конференция изпраща дълго трогателно писмо с въздействащото заглавие „ Справедливостта тече като мощна река “. Заедно с реката на извиненията потича и реката на живите пари. По силата на „ Споразумение за индианските интернатни учебни заведения “ католическите страни се ангажират да платят 29 милиона $ на онеправданите, да финансират „ съответни начинания и услуги “ за 25 милиона, както и да проведат акции за набирането на още 25 милиона.
На 24 септември предходната година (2021) канадските католици разгласиха „ настоятелна молба за амнистия “. Не знам с какво са ги притиснали, с цел да са толкоз „ настоятелни “. Част от тази неотложност е и обещанието да доведат папата в Канада, с цел да се извини персонално и той. На 28 март 2022 епископите на Канада се появиха във Ватикана, водейки със себе си и афектираните представители на „ първите нации “, които като цяло са към един милион души в към 50 езикови общности. Целта на тази делегация бе да докара папата на крайници да се извини и той. Ето по тази причина папа Франциск през днешния ден е в Канада и по тази причина е с пера на главата.
Целият този случай може да се преглежда по два метода: самичък по себе си и в общия подтекст. Взет самичък по себе си, маскарадът на Франциск произтича от манията на римокатолицизма да бъде „ в крайник с времето “. Той не желае да губи новост в очите на всеобщия човек и изключително в тези на младия всеобщ човек. Католицизмът като че ли е не запомнил, че хората би трябвало да дойдат в Църквата, с цел да се спасят, а не Църквата да тича при тях, следвайки стилните им увлечения. А може и да не е не запомнил, само че да се държи по този начин, тъй като към този момент повече от хиляда години е политическа организация – по-скоро земна, в сравнение с небесна. Затова, когато стана съвременно децата да ловят с мобилните си телефони покемони, Ватиканът отговори със свое приложение, безусловно същото, единствено че вместо покемони се ловяха християнски светци. Затова и Ватиканът с такава подготвеност освен взе участие в Икуменизма, само че се явява и негов неофициален подстрекател, колкото и Икуменизмът да се написа протестантско дело. Затова в един миг стартира да наподобява, че за Ватикана международната беднотия и климатичните промени са по-важни от спасението на душите. Дори да не е по този начин.
Разбира се, казусът с покаянието и извинението на папата в Канада има и общ подтекст. На първо място това е „ модата “ на постмодерния свят да чака от белия човек да се усеща отговорен защо ли не и да се извинява за всичко. Достатъчно е единствено да си спомним по какъв начин през предходната година от всички футболни тимове се очакваше да коленичат преди мачовете в символ на взаимност с идеалите на придвижването BLM, набрало световна мощност след инцидентната гибел на негър нарушител по време на ареста му в Съединените щати. Достатъчно е да напомним и по какъв начин Демократическата партия в същата тази страна даде обещание репарации за негрите, потомци на робите от предишното. Примерите са стотици.
Католиците не изостанаха от тази мода. Папа Йоан Павел II влезе в джамия в Дамаск. Папа Бенедикт XVI влезе в джамия в Истанбул. Йоан Павел се извини за Инквизицията, а пък Франциск се прочу с миенето и целуването на крайници на мигранти, пандизчии и мафиоти.
Всичко това е сакън католиците да не изгубят новост в очите на всеобщия човек – капризен консуматор и индивид на права. Ако беше същинско разкаяние, в случай че беше откровено смирение, нямаше да се прави толкоз шумно, нямаше да е по този начин обществено, нямаше да одобри тези съвършени медийно-пропагандни форми. Още малко и ще се извинят от името на Бог за Содом и Гомора и за разрушените от Иисус Навин стени на Йерихон. И бъдете сигурни, че ще го създадат по упования зрелищен метод.
Но в общия подтекст има и друго, което не трябва да се не помни – перманентните гневни офанзиви съответно срещу католицизма. Ако ги слушаш, ще речеш, че католическата черква е люлка на содомията и че не можеш да станеш католически духовник, в случай че не си потвърден педофил. Тези офанзиви идват на първо място от протестантството, което не може да елементарни на католицизма личното си пораждане, отровило актуалния свят с нездравия си приповдигнат оптимизъм. Но какво да се прави, като фактически директният провинен за появяването на протестантството е самият католицизъм с безобразията, до които стигна след отпадането си от Църквата през 1054 и за които през днешния ден се кае и се извинява наляво и надясно.
В голямата си част обаче актуалните нападки към католицизма както от стана на протестантството, по този начин и от стана на атеистичния секуларен свят, са мощно пресилени, тенденциозни и несправедливи. Затова католицизмът е заставен да предприеме нещо в своя отбрана, за свое опрощение и за построяването на подобен облик, който да се утвърди от взискателните консуматори на високи технологии и субекти на неотменими права. Затова са всички циркове, по тази причина е цялата медийна интензивност. Затова е неуморното градене на „ човешко лице “ по всевъзможен начин на пиара. Затова е грижата за бедността и климатичните промени. Затова е и примирителното отношение към содомитите („ Кой съм аз, че да осъждам хомосексуалистите? “, сподели папа Франциск през 2013).
Затова и през днешния ден виждаме същия папа с индиански пера на главата. Дано не отиде да се извинява за нещо и на бушмените, тъй като тогава ще би трябвало да се разхвърля дибидюс. А що се отнася до Картаген, то той би трябвало да бъде опустошен без извинения.
* * *
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
В шеметния новинарски поток препускат фотоси на какво ли не. Те избухват пред очите с пъстрите си цветове и бързо отстъпват обратно, с цел да отворят място на нови припламвания. Така и оня ден, до момента в който прехвърлях новините, пред очите ми припламна фотография на папа Франциск с индиански пера на главата. Беше толкоз извънредно, че в началото не отразих видяното с цялата му съвестност и то изчезна под идващите фотоси. После обаче се замислих и се върнах да го потърся. Когато го открих, в началото взех решение, че става дума за блудкав монтаж. Но, не. Истина било.
Както оповестяват от Ватикана, от 24 до 30 юли папа Франциск е на посещаване в Канада да моли амнистия от локалното население за някакви неща. Там той в действителност се оставил да го снимат с индиански пера на главата, види се, като един от изразите на откровеното му смирение.
Всъщност тези „ някакви неща “ са много съществени. Става дума за разкрития в система от интернатни учебни заведения за индианци с присъединяване и на католическата черква, просъществували повече от век.
Конфедерацията Доминион Канада е основана през 1867, две години преди Първия Ватикански събор, който прогласи новия догмат за непогрешимостта на папата. През 1876 - годината на Априлското въстание- Канада към този момент обнародва Закона за индианците, който визира така наречен „ първи нации “. Първите нации са към 4% от популацията на страната и се състоят от индианците, метисите (деца на индианци и бели заселници, живеещи като индианци) и инуитите, наричани до неотдавна „ ескимоси “. Според философията, изразена от този закон, „ първите нации “ не са пълноценни хора и към тях би трябвало да се приложат по-специални мероприятия за интеграцията и вероятно асимилацията им. Едно от тези мероприятия е основаването на интернати, където децата на „ първите нации “ се отделят от тяхната културна и фамилна среда, възпитават се в духа на европейската цивилизация и се приготвят за обслужващи и нискоквалифицирани специалности.
За повече от век са основани и са работили 139 такива интерната, през които са минали 150 000 малолетни. Първото такова учебно заведение е намерено през 1831 – надалеч преди основаването на самата Канада, – а последното е закрито през 1996. Половината са свързани с католическата черква, по тази причина и папата през днешния ден е с пера на главата.
Когато идват новите демократични времена, стартират да излизат и безобразията в интернатите за индиански деца и надлежно да се натрупа резонното отвращение от тях. Установява се, че отношението към децата постоянно е било повърхностно и даже грубо. С оскъдните средства се е злоупотребявало, което е обричало възпитаниците на апетит и заболявания. Смъртността е била висока, най-много от туберкулоза. По чисто финансови съображения телата на умрелите деца не са били връщани на фамилиите им, а са ги погребвали в безименни гробове. Досега са изследвани над 3000 такива погребения.
В резултат от зародилото публично въодушевление, през 1991 се основава „ Кралска комисия за коренното население “, която след пет години усилена работа разгласява отчет (1996), който отприщва вълна от правосъдни каузи против страната, институциите и църквите. През 2005 се стига до „ Споразумение за индианските интернатни учебни заведения “, което пък довежда до основаването на „ Канадска комисия за истина и помиряване “ през 2008. През 2015 тази комисия показва отчет с 94 рекомендации, свързани със положението на коренното население. С тези рекомендации се заема следващата тематична организация – „ Национален център за истина и помиряване ", основан към университета на Манитоба.
Натрупаният вследствие на всички тези действия публичен яд се насочва и към католическата черква. Извиненията на католиците към „ първите нации “ стартират още през 1991 дружно със основаването на Кралската комисия за коренното население. Именно до нея през 1993 Комисията за правдивост и мир към Епископската конференция изпраща дълго трогателно писмо с въздействащото заглавие „ Справедливостта тече като мощна река “. Заедно с реката на извиненията потича и реката на живите пари. По силата на „ Споразумение за индианските интернатни учебни заведения “ католическите страни се ангажират да платят 29 милиона $ на онеправданите, да финансират „ съответни начинания и услуги “ за 25 милиона, както и да проведат акции за набирането на още 25 милиона.
На 24 септември предходната година (2021) канадските католици разгласиха „ настоятелна молба за амнистия “. Не знам с какво са ги притиснали, с цел да са толкоз „ настоятелни “. Част от тази неотложност е и обещанието да доведат папата в Канада, с цел да се извини персонално и той. На 28 март 2022 епископите на Канада се появиха във Ватикана, водейки със себе си и афектираните представители на „ първите нации “, които като цяло са към един милион души в към 50 езикови общности. Целта на тази делегация бе да докара папата на крайници да се извини и той. Ето по тази причина папа Франциск през днешния ден е в Канада и по тази причина е с пера на главата.
Целият този случай може да се преглежда по два метода: самичък по себе си и в общия подтекст. Взет самичък по себе си, маскарадът на Франциск произтича от манията на римокатолицизма да бъде „ в крайник с времето “. Той не желае да губи новост в очите на всеобщия човек и изключително в тези на младия всеобщ човек. Католицизмът като че ли е не запомнил, че хората би трябвало да дойдат в Църквата, с цел да се спасят, а не Църквата да тича при тях, следвайки стилните им увлечения. А може и да не е не запомнил, само че да се държи по този начин, тъй като към този момент повече от хиляда години е политическа организация – по-скоро земна, в сравнение с небесна. Затова, когато стана съвременно децата да ловят с мобилните си телефони покемони, Ватиканът отговори със свое приложение, безусловно същото, единствено че вместо покемони се ловяха християнски светци. Затова и Ватиканът с такава подготвеност освен взе участие в Икуменизма, само че се явява и негов неофициален подстрекател, колкото и Икуменизмът да се написа протестантско дело. Затова в един миг стартира да наподобява, че за Ватикана международната беднотия и климатичните промени са по-важни от спасението на душите. Дори да не е по този начин.
Разбира се, казусът с покаянието и извинението на папата в Канада има и общ подтекст. На първо място това е „ модата “ на постмодерния свят да чака от белия човек да се усеща отговорен защо ли не и да се извинява за всичко. Достатъчно е единствено да си спомним по какъв начин през предходната година от всички футболни тимове се очакваше да коленичат преди мачовете в символ на взаимност с идеалите на придвижването BLM, набрало световна мощност след инцидентната гибел на негър нарушител по време на ареста му в Съединените щати. Достатъчно е да напомним и по какъв начин Демократическата партия в същата тази страна даде обещание репарации за негрите, потомци на робите от предишното. Примерите са стотици.
Католиците не изостанаха от тази мода. Папа Йоан Павел II влезе в джамия в Дамаск. Папа Бенедикт XVI влезе в джамия в Истанбул. Йоан Павел се извини за Инквизицията, а пък Франциск се прочу с миенето и целуването на крайници на мигранти, пандизчии и мафиоти.
Всичко това е сакън католиците да не изгубят новост в очите на всеобщия човек – капризен консуматор и индивид на права. Ако беше същинско разкаяние, в случай че беше откровено смирение, нямаше да се прави толкоз шумно, нямаше да е по този начин обществено, нямаше да одобри тези съвършени медийно-пропагандни форми. Още малко и ще се извинят от името на Бог за Содом и Гомора и за разрушените от Иисус Навин стени на Йерихон. И бъдете сигурни, че ще го създадат по упования зрелищен метод.
Но в общия подтекст има и друго, което не трябва да се не помни – перманентните гневни офанзиви съответно срещу католицизма. Ако ги слушаш, ще речеш, че католическата черква е люлка на содомията и че не можеш да станеш католически духовник, в случай че не си потвърден педофил. Тези офанзиви идват на първо място от протестантството, което не може да елементарни на католицизма личното си пораждане, отровило актуалния свят с нездравия си приповдигнат оптимизъм. Но какво да се прави, като фактически директният провинен за появяването на протестантството е самият католицизъм с безобразията, до които стигна след отпадането си от Църквата през 1054 и за които през днешния ден се кае и се извинява наляво и надясно.
В голямата си част обаче актуалните нападки към католицизма както от стана на протестантството, по този начин и от стана на атеистичния секуларен свят, са мощно пресилени, тенденциозни и несправедливи. Затова католицизмът е заставен да предприеме нещо в своя отбрана, за свое опрощение и за построяването на подобен облик, който да се утвърди от взискателните консуматори на високи технологии и субекти на неотменими права. Затова са всички циркове, по тази причина е цялата медийна интензивност. Затова е неуморното градене на „ човешко лице “ по всевъзможен начин на пиара. Затова е грижата за бедността и климатичните промени. Затова е и примирителното отношение към содомитите („ Кой съм аз, че да осъждам хомосексуалистите? “, сподели папа Франциск през 2013).
Затова и през днешния ден виждаме същия папа с индиански пера на главата. Дано не отиде да се извинява за нещо и на бушмените, тъй като тогава ще би трябвало да се разхвърля дибидюс. А що се отнася до Картаген, то той би трябвало да бъде опустошен без извинения.
* * *
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ